Нова глава в борбата на балуджите за справедливост в Пакистан
23 ноември 2023 г. отбеляза началото на нова глава в борбата на балуджите за справедливост и отчетност в Пакистан.
На този ден отделът за борба с тероризма (CTD) на страната заяви, че Балах Мола Бакш, 24-годишен мъж от Балух, който беше насилствено изчезнал през октомври, е бил „убит при сблъсък“ с силите за сигурност в град Турбат в Белуджистан.
Семейството му знаеше, че това не може да е вярно, тъй като Бакш беше представен пред „антитерористически“ съд от същия отдел само два дни по-рано и обвинен в притежание на пет килограма експлозиви. Той беше в държавен арест, когато беше убит.
Убийството на Бакш и опитите на силите за сигурност да излъжат за случилото се с него бяха не само подигравка с пакистанската съдебна система, но и перфектен пример за несправедливостите и преследването на нашата общност в тази страна в продължение на много десетилетия.
След като получи тялото на младия мъж, семейството му организира седящ протест в Турбат, на който присъстваха хиляди. На протеста, на който присъства и трупът на Бахш, те поискаха държавата да разследва смъртта му и да накаже виновните. На 25 ноември местен съд призова за регистриране на Първи информационен доклад (FIR) срещу служители на отдела за борба с тероризма, но полицията се противопостави на заповедта. В крайна сметка Върховният съд трябваше да се намеси и да регистрира FIR. И все пак виновниците, които попечителстваха над Бакш по време на смъртта му, останаха на свобода (всъщност те не бяха изправени пред никаква отговорност до този ден).
След като нашата едноседмична седяща демонстрация до мъртвото тяло на Бакш в Турбат не постигна никакви резултати, през първата седмица на декември решихме да преместим нашия воден от жени протест в Куета, столицата на провинцията. Нашата цел беше да намерим справедливост за Бакш и да предотвратим насилствено изчезване и извънсъдебно убиване на други млади мъже от Балух като него.
Протестирахме в Куета три дни, но виковете ни за помощ отново не бяха чути. Затова решихме да се преместим в столицата на страната Исламабад. Но достигането до политическото сърце на страната се оказа много по-трудно, отколкото си представяхме.
Не нарушавахме никакви регионални или национални закони с мирния си марш към столицата, но въпреки това полицията използва сила, за да ни спре. Най-малко 20 участници в нашия мирен поход бяха арестувани в Дера Гази Хан. С напредването на марша срещу много от нас, включително и мен, бяха заведени дела за бунт в много различни части на провинцията.
Тези опити за сплашване обаче не бяха успешни. Продължихме с нашия марш и призоваваме за справедливост и отчетност, защото знаем, че бездействието вече не е опция за нашата общност. Защото знаем, че извънсъдебното убийство на Балах Мола Бакш не е аномалия, еднократна трагедия, а част от опустошителен модел.
Наистина незаконните арести, насилствените изчезвания и извънсъдебните убийства са се превърнали в рутинна част от живота на балуджите в Пакистан през последните 20 години. След избухването на продължаващия десетилетия етнонационалистически бунт в началото на 2000-те години, хиляди белуджи бяха насилствено изчезнали, а стотици бяха брутално убити и телата им захвърлени в пусти планини или безлюдни пътища. Много от тези трупове носеха следи от изтезания, с отрязани крайници, насинени лица и нарязана или пробита плът със свредла; някои дори имаха лозунги като „Пакистан Зиндабад (Да живее Пакистан)“, написани на гърба им.
Собственото ми семейство също понесе последствията от тези систематични атаки срещу общността на белуджи.
Баща ми Абдул Гафар Ланго, който беше политически активист на етнонационалистическата Национална партия на Белуджистан (BNP), беше насилствено изчезнал пред болница в Карачи, провинция Синд, през декември 2009 г.
На 16-годишна възраст, като най-големият сред шестте си братя и сестри, започнах отчаяна борба да намеря баща си. Семейството ми поиска от полицията да регистрира FIR, но те отказаха. След това се обърнахме за помощ към Върховния съд на Синд, който привика висши служители, включително шефа на пакистанската разузнавателна агенция ISI, главния инспектор на полицията на Синд и министъра на вътрешните работи на провинция Синд, наред с други. Но всички те се противопоставиха на разпорежданията на съда и отказаха дори да регистрират FIR за изчезването на баща ми.
Близо две години след изчезването му, през юли 2011 г., надупченото от куршуми тяло на баща ми – което носеше очевидни следи от изтезания – беше намерено в изоставен хотел в квартал Ласбела в Белуджистан. Въпреки всичко, през което премина семейството ми, предпочетох да запазя мълчание и да се съсредоточа върху образованието си.
Въпреки това през декември 2017 г. моят брат, Насир Балоч, също беше насилствено изчезнал. Ужасен, че единственият ми брат ще сподели съдбата на баща ми, реших да не мълча повече. Започнах кампания за справедливост за моя баща, брат и безброй други белуджии, които споделят същата съдба с тях. Решението ми да говоря открито предизвика кампания на тормоз срещу мен и семейството ми.
Брат ми за щастие беше освободен и се върна при нас през март 2018 г., но организираната кампания за сплашване срещу мен и семейството ми продължи с неотслабваща сила. Аз, заедно с други в нашето движение, бяхме изправени пред много неоснователни обвинения, заплахи и атаки през годините. И въпреки това продължих да говоря за насилствени изчезвания и извънсъдебни убийства на белуджи, защото знаех, че преживяванията на моето семейство отразяват преживяванията на стотици други семейства в нашата общност.
С убийството на Балах Мола Бакш през ноември нашата принципна борба за справедливост навлезе в нова фаза. Сега хората от Балух са по-решени от всякога да сложат край на тези крещящи атаки срещу нашата общност.
Нашият воден от жени протестен марш достигна Исламабад на 20 декември. Три дни по-късно инициирахме седяща демонстрация пред Националния пресклуб в Исламабад.
От този ден нататък се сблъскахме с най-лошия тормоз от страна на полицията в Исламабад. Полицаи ни нападнаха с палки и се опитаха да разпръснат протеста ни с водни оръдия при минусови температури. Около 290 протестиращи, включително и аз, бяхме арестувани и освободени едва след намесата на Върховния съд на Исламабад. Полицията в Исламабад се опита да ни „депортира“ в Белуджистан, но ние се съпротивихме. Полицията използва термина „депортиране“, сякаш сме нелегални имигранти, а не пакистанци. Служебният министър-председател Ануар-ул-Хак Какар ни определи като „симпатизанти на тероризма“.
До нашия беше създаден друг лагер, подкрепян и насърчаван от държавата, състоящ се от лица, които казаха, че техни роднини са били убити от въоръжени групировки в Белуджистан. Тяхното присъствие там очевидно имаше за цел да делегитимира нашия протест и да оправдае това, което се прави на невинни белуджи в името на „сигурността“.
Тогава журналисти и YouTubers, свързани с могъщата армия на Пакистан, се спуснаха в нашия лагер за седящи стражи. Те пъхаха микрофоните си в устата на възрастни майки, деца и младежи, изисквайки да осъдят въоръжените групи в Белуджистан, преди да поискат справедливост за своите насилствено изчезнали близки – точно като онези журналисти, които изискват палестинците да „осъдят Хамас“, преди да говорят за малтретирането. и несправедливостите, които търпят.
Говорителят на правителството на провинция Белуджистан проведе десетки пресконференции, злословяйки ни и обвинявайки лидерите на протеста, включително мен, че участват в седящата демонстрация само за лична изгода. Той дори твърди, че се опитвам „да стана Малала 2“.
На 22 януари Националният пресклуб в Исламабад, под държавен натиск, изрази загриженост относно нашата седяща демонстрация и поиска от полицията да ни отстрани. Така на 23 януари приключихме нашата седяща демонстрация в Исламабад и се върнахме в Куета.
В Куета ни посрещнаха хиляди. Обявихме намерението си да организираме още един протест на 27 януари, но само часове след съобщението ни правителството на провинцията забрани събирането на повече от трима души в региона. Въпреки тези препятствия все пак успяхме да съберем хиляди хора и отново да надигнем глас, за да кажем, че няма да търпим повече тази злоупотреба.
Пакистанската държава обаче изглежда не слуша. Само миналата седмица, след еднонощно нападение от бунтовници от Белудж в град Мах, разположен на 65 км (40 мили) южно от столицата на Белуджистан, Куета, властите отново убиха петима души при фалшиви срещи. Три от засегнатите семейства бяха с нас по време на протестите в Исламабад.
Онези, които държат властта или се подготвят да поемат властта след днешните избори, изглежда настояват да игнорират страданието ни и да ни смятат за предатели или дори „чужди агенти“ само защото искаме справедливост за нашите семейства. Това си пролича в предизборните им кампании. Наистина нито една мейнстрийм политическа партия в тази страна не е включила въпроса за изчезналите лица в своя политически манифест, защото никоя от тях не иска да обиди могъщата армия.
Ще продължим да привличаме вниманието на властите към насилствените изчезвания и убийствата без присъда, за да гарантираме върховенството на закона в страната ни. Искаме мир и сигурност за нашия народ и за целия Пакистан. Държавата твърди, че ние сме против, но истината е, че държавата е против нас.
Днес решимостта ни е по-силна от всякога. Ще продължим нашите мирни протести, докато не намерим справедливост за Балах Мола Бакш и хиляди други бащи, братя и съпрузи, които са ни отнети.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
